Не бях ходил на Сурва никога. Още по-малко съм имал близки срещи с кукери и всички чудатости, които ги съпътстват. И това ми се случи тази година. Думите кукер, фотография и портрет са магически за мен – зарязах всичко и бях готов за тръгване (Е, първо поиграхме с Аря (голдън ретривър) на поляната).

Пътят до Перник май няма нужда да ви го описвам – всички знаете дупките и магистралата 🙂 Малко след входа на града ни посрещна мъъъничка табелка със специфичен дизайн, посветен на Сурва. Опитахме се да следваме миниатюрните трошички, но в крайна сметка ги загубихме и решихме да го караме на питане, защото само така се стига до Цариград.

В този съботен ден доста софиянци бяха решили да гледат кукери, водени от любопитство и настроение. Стотици коли се бутаха по тесните улички, а перничани разбраха що е то задръстване 🙂 Следвайки другите коли, в крайна сметка стигнахме някак си до центъра, паркирахме и се отправихме да снимаме и гледаме.

Мисля, не е нужно да ви разказвам за колорита на кукерските шествия. Групи от цяла България, в компанията на гости от балканските страни се бяха подредили в дъъъълга процесия и дефилираха пред жури. Дрънчене, хлопотене, викове ура и попски напеви съпровождаха цялата галимация. Всякакви хора с фотоапарати снимаха отпред, отзад, тайно, полутайно и съвсем явно, а кукерите (по мое скромно мнение) приемаха тази фотосесия като нещо нормално и с удоволствие позираха.

Една част от колегите фотографи директно беше преминала въжените заграждения, сновеше измежду кукерите и ловеше кадри. И моя милост пробва тоя похват, но беше застигната от дългата ръка на закона, която в прав текст ми заяви, че без фотографска акредитация тая работа няма да я бъде. Впечатлен от дължината и здравото пипане на ръката на закона (ех, защо не пипаха така, когато ми разбиха колата), запитах как и къде се издават въпросните акредитации.

След час разкарване из строителната площадка, наречена център на Перник, получил своята акредитация и аз взех своето от ловенето на кадри. Част от снимките виждате горе в шапката на този пост. За жалост студеното време си каза своето и след 3 часа мръзнене решихме да свиваме платната към София, обещавайки си догодина да отидем отново с далеч по-добра подготовка и поне още два ката топли дрехи.